Преоценката на всичко случило се през бурния и противоречив минал ХХ век все още не е предизвикала създаването на крупни исторически епоси, за което – естествено – е необходима и ответна времева отдалеченост. Но затова пък “погледите отблизо и отвътре“ на мнозина, живели в онези превратни десетилетия пишещи хора, вече представляват натрупване на фактически материали, на разсъждения и оценки, които стават предпоставка за разбирането на онова минало на тежки изпитания, а за идните поколения – направо “ключ“ към него.
Към авторите на спомени от онова време – нека да посоча тук поне Драган Тенев и Владимир Свинтила, свидетели и тълкуватели на преживяните от тях събития. Техен връстник и събрат по перо, продължител, както и те, на традицията, осветена от такива мемоаристи като Симеон Радев, а и други, е и Димо Кисьов – офицер от българската войска (от тъй наречените “царски“ офицери в терминологията на комунизма) и професионален литератор, писател – автор на повече от десет книги, издадени в периода от петдесетте до края на осемдесетте години на ХХ век. Редица от тях са мемоарни или се основават на ярките му спомени, запечатили неговата силна и чувствителна, обективно насочена наблюдателност.
Въображението на писателя, позволяващо му да изгражда романни конструкции и правдиви образи на хора, които живеят и се променят с обстановката, в спомените на Димо Кисьов се трансформира в проницателност на цялостното преживяване и осмисляне на случилото се. То се отделя от самата личност на автора, твърде интересна, разбира се, и заслужаваща внимание, и ни отвежда към дълбокия смисъл на събитията. По този начин разказвачът се превръща в историограф, а неговите лични преживявания се вписват в историческата панорама на онова трудно, тревожно, жестоко и неспокойно време.
Димо Кисьов има завидно богат живот! Дори само за преживяното да пише, пак няма да успее да напише всички свои книги...
– Иван Богданов, писател и критик
Писателят Д.Кисьов – разказвачът, е колкото впечатлителен, толкова и внушителен – с близостта си до говорната реч. На читателите на неговите спомени може да им се стори, че ги слушат “на маса“ – на чашка кафе, ракия или вино. Толкова те са непредубедени и искрени, непосредствени, а заедно с това и именно заради това – вълнуващи.
Димо Кисьов е човек, когото съдбата е изпращала много пъти на ключови места в сюблимни моменти и тъкмо затова неговите спомени са интересни като част от националната и европейската история; те получават такъв ранг и поради обективността си. А това, че разказвачът ни развежда по върховете, долините и бродовете на изминалия житейски път, обагря емоционално неговите спомени, те се превръщат в четиво, в литература.
И неотменно за читателя, в самия процес на четене и особено в размишленията след прочита, се налага въпросът: що за човек е Д.Кисьов, що за хора ние сме имали, какви характери те са си изградили и проявили, за да могат да прекосят честни и неопетнени времената на тоталните заблуди? Така личността на автора, която няма да намерим в текста във вид на автоанализи, се доизгражда в самите нас като исторически герой. Този герой обаче не подлежи на митологизиране. А същевременно е пример за всички хора във всички времена – не единствен, разбира се – за отстояване на човешкото достойнство като върховна повеля. Но тя се конкретизира в образа на един висококултурен българин–софиянец с родова традиция, с възпитание в дух на почтеност, войнска чест и патриотизъм.
В текста, разбира се, няма такива “големи думи“, поднасяни с патос – те идват само като извод на самия читател, докато разказвачът много повече залага върху чувството за хумор, като неизменен контрапункт на военна действителност и на трагични събития.
Димо Кисьов стига до историографски обобщения, сякаш без да си е поставил подобна цел. Но към това го тласка неговият буден ум, който не може да не осмисля преживяното и случващото се, и още по-важното – притежаваното от него ясно историческо съзнание. То е подкрепено и от ерудиция, разбира се, но си остава чисто авторско и човешко – достоверно, а не замъглено от излишни спорове с други мнения и интерпретации.
Литературният и човешкият опит на автора наистина му е позволил по вълнуващ начин да свърже в неразривна цялост исторически обобщения с художествен изказ. Така хората и събитията стават пластични, своеобразното “възстановяване“ на протеклото време – достоверно и вълнуващо.
* Д.Г.Димитров – “Кратка история на изкуството”, изд. “Просвета”, София, 2000 г., Д.Г.Димитров – “Полското изкуство през последните 100 години”, Университетско Изд. “Св.Кирил и Методий”, София, 2000г.